Публикувано на: 8 юли 2013
„Мохабат Нюз.” Победата на иранската ислямска революция от 1979 година доведе до преследвания и притеснения на религиозните и етническите малцинства в страната. Още оттогава насам всеки ден в Иран се отваря нова страница на преследвания на християни. Ислямските власти на Иран считат насилията срещу християните като най-добрият начин за прекратяване или поне забавяне на разпространяването на християнството в страната.
Това принуди много иранци да избягат, за да спасят живота си, и да се заселят в други страни.
На 26 декември 2010 година, само един ден след Рождество Христово, органите по сигурността разкриха и арестуваха немалко християни, обърнали се от исляма, в Исфахан, Техеран и в други градове из цял Иран. Неофициални източници съобщаваха, че по време на това нападение били арестувани 60 човека, някои от които били освободени по-късно същият ден. По време на нападенията срещу домовете на християните органите по сигурността конфискували всякакви лични вещи, включително компютри, книги, дискове и т.н. Те също се отнасяли лошо и с членовете на семействата на християните.
Поместеният по-долу доклад е само едно обобщение на това нападение, така както е предадено от г-ца Фатемех Йар Ахмади, обърнала се от исляма християнка, която обяснява как служители на ислямския режим преследвали християните в Иран.
Историята на едно преследване, разказана от затворничка-християнка
Жената разказала пред „Мохабат Нюз:” „Казвам се Фатемех Йар Ахмади и съм известна още под името Йасаман или Яси. Вече десет години вярвам в Иисус Христос като в Господ. На 26 декември 2010 година бях арестувана в Исфахан, а заедно с мен бяха арестувани и други християни, включително Башир Амини, Хуман Таваколи и Рафи Нади Пур, също от Исфахан, а също така Фаршид Фатхи от Техеран.
Когато ме арестуваха агентите на иранската разузнавателна служба, вече от осем години бях вярваща в Христа.Познавах немалко други християни и работех с немалко вярващи от цялата страна. Иранският режим считаше подобна дейност за „тиха война” срещу исляма и ислямския режим.
– Арестуването
Беше 7.30 сутринта на следващия ден след Рождество Христово, аз все още бях в леглото си, когато няколко високи мъжаги нахлуха в дома ми. Изглежда че съседът ми, който живее на горния етаж, им бе отворил външната врата. Помислих, че сънувам. Чувах викове „прекъснете телефонната линия, разпръснете се и започнете претърсването.” Бяха някъде към петнадесетина мъже. Започнах да викам и да ги питам кои са те, но никой не ми отговори. Майка ми, която има проблеми със сърцето, бе силно притеснена и започна да плаче. Отново извиках към мъжете какво искат от нас и да кажат поне дума, защото майка ми си умира от страх, но един от мъжете, който изглеждаше най-възрастният, ми показа една хартия и каза, че търсели християни. Той попита кой в тази къща е християнин.
Аз отговорих: „Не правете нищо на майка ми, аз съм християнката.” Обърнах се към мама и й казах да не се безпокои, защото те търсят мен. Но въпреки това тя трепереше от страх. Един от мъжете снимаше всичко наоколо на своята портативна видеокамера. Възрастният мъж се обърна към мен: „Наистина ли признаваш, че си християнка? Не знаеш ли, че можеш да бъдеш убита само заради това?”
Изгледах го небрежно и отидох да донеса чаша вода за майка ми.
В продължение на около час те претърсваха къщата. Намериха документ за наем на мое име. Той се отнасяше до една къща, която бях наела в друг квартал на града да се използва за домашна църква, както и за жилище на неколцина вярващи. Един от мъжете, който изглежда бе техният началник, ми каза: „Колко още неща си направила като християнка? Този документ за наем на къща в квартал Малек-Шахр е на твое име. Нима си учредила нова църква? Никак ли не помисли за бедната си майка?”
Другите мъже му казаха, че трябва да ме отведат със себе си. Когато напускахме къщата попитах възрастния мъж дали може да взема библията със себе си. Той ми отговори „да, можеш.”
Взех библията си и седнах в колата, която те ми показаха. Със сядането започнах да чета от нея, за да насоча мислите си към Божието слово.
Бях отведена в службата по разузнаването в затвора на Дастгерд. Сложих библията в джоба си: те и тъй не ме претърсиха. Мислех си, че ако намерят библията, ще им отговоря, че те самите ми позволиха да си я взема. Завързаха ми очите и ме отведоха в една единична килия. В нея имаше само една постелка, едно овехтяло одеяло, няколко празни бутилки, коран джобен формат и един турбах (глинена плочка, която мюсюлманите-шиити използват по време на всекидневните си молитви). След около половин час тишина чух гласа на мъж, който молеше: „Не ме бийте! Не ме бийте!” Сърцето ми затуптя лудо.
– Разпитите
След известно време вратата на килията ми се отвори и един глас ми нареди да си сложа превръзката върху очите и да изляза извън помещението. Един мъж ме отведе до стаята за разпити. След още половин час разпитващият влезе в стаята. Попитах го колко е часа и той ми отговори, че е 2.30.
Разпитващите в действителност бяха двама и те ме питаха преди всичко дали познавам някого в чужбина, дали работя с някого, защо съм пътувала в чужбина и откъде имам библиите, които те намериха вкъщи. Изглежда те искаха да свържат моето християнство, както и това на други християни, с Израел или с Англия, и да докажат, че дейността ни е насочена към нарушаване на националната сигурност и в крайна сметка – към сваляне на ислямския режим на Иран.
Минаха няколко часа. Бях страшно уморена. Колкото повече мълчах, толкова повече те ме заплашваха и ме проклинаха, и то дотам, че накрая започнаха да ме бият. Заплашиха ме и че ще ми отнемат дъщерята. Знаеха всичко за домашната ни църква до най-голямата подробност. Изглежда бяха подслушвали телефонните линии. Имаха и снимки, на които можеше да се види как хората идваха или си отиваха от домашната ни църква в квартала Мелек-Шахр.
Първият ми разпит бе воден в продължение на 14 часа. Същият разпит бе многократно повтарян след това. Разбира се, съдът вече бе издал временна заповед за затворническа присъда и те набързо ме отведоха в затвора. Бях скрила библията си под одеялото в ъгъла на килията и когато ме отвеждаха се молех някой да я намери и да я прочете.
– Положението в затвора
Положението в затвора бе много лошо. В една килия бяхме настанени 63 човека. Тя бе 24 квадратни метра и в нея имаше 27 легла. Онези, за които не достигаха легла, спяха на пода. От време на време ме извеждаха на разпит, като всеки траеше около 7 или 8 часа. Накрая, след 37 дена затворничество, бях освободена под гаранция. Но ми казаха, че ще бъда отново привикана за деня на делото ми. Макар и да бях освободена, бях под наблюдение и от време на време трябваше да се явявам в службата по разузнаване на отчет. Така психологическият тормоз продължаваше и след освобождаването ми. След известно време бе определена дата за делото ми. Но тъй като не знаех какво ме очакваше на това дело и каква присъда щяха да ми дадат, реших да напусна Иран. Затова през януари 2013 година напуснах страната си.
Трябва да се отбележи, че въпреки всички тези преследвания, ислямският режим в Иран съзнава, че християнството все повече се разпространява из цялата страна и прониква в сърцата на много иранци. Но режимът не осъзнава, че неговият живот зависи от Божията воля и че потискането на вярата на хората не може да укрепи разклатените стълбове на иранското правителство.
