Публикувано на: 12 август 2014
Елизабет Кендъл
През юни силите на Ислямската държава на Ирак и Левант (ИДИЛ) нахлуха в Ниневия, северен Ирак, и чрез светкавична атака завзеха град Мосул, като принудиха хиляди християни да избягат, за да спасят живота си. След неуспешен опит да се придвижат към Багдат, войнстващите мюсюлмани се укрепиха в Мосул и обявиха създаването на халифат, обхващащ североизточната част на Сирия и северозападната част на Ирак, като преименуваха тази територия в Ислямска държава. След това те прогониха останалите в Мосул християни, които избягаха в други земи без да вземат нищо със себе си, освен дрехите на гърба им.
А днес вече изглежда, че силите на ИДИЛ са насочили поглед към богатия на нефт Кюрдистан. Официално Киркук е спорна територия, но през юли кюрдите се опитаха да осъществят контрол върху богатата на нефт земя, за която те отдавна твърдят че е тяхна по право. Само на 107 км. северно от Киркук е град Арбил (произнасян още Ербил или Ирбил) – столицата на Кюрдистан.
В сряда на 6 август силите на ИДИЛ, напредвайки към Кюрдистан, завзеха Бахдида, намиращ се само на 32 км. югоизточно от Мосул. Това е най-големият и най-древният асирийски град в Ирак, известен още като Каракош или ал-Хамадиния. Както и при нападението на Мосул, и тук атаката срещу Каракош започна с минометен обстрел и завърши с прогонването на цялото християнско население. Ричард Спенсър съобщава от Анкауа, асирийски квартал в северните покрайнини на Арбил: „Последният ден, в който Каракош можеше да се нарече християнски град, който бе такъв почти толкова дълго, колкото е старо и самото християнство, започна с обстрел с минохвъргачки в девет часа сутринта. Една мина падна в сряда (6 август) върху покрива на къщата на Мелад и Марвен Абдула и ги уби мигновено. Мелад бе на девет години, а Марвен на четири… Съседката им Енам Ешо изтича да донесе прясна питейна вода и тя също загина на място. Денят завърши с нареждане всички да се евакуират. Само след час-два десетки хиляди жители на града вече се тълпяха по пътя към Кюрдистан…”
Архиепископ Атанасиос Тома Дауд от Сирийската православна църква във Великобритания казва, че завземането на Каракош отбелязва критичен прелом за християните в страната. „Това вече може да се смята за геноцид, за етническо прочистване,” казва той. „Те убиват хората ни в името на Аллах и проповядват на хората, че всеки, който убие християнин, ще отиде направо на небето – ето това е посланието им.” Той казва също така, че войнстващите мюсюлмани изгорили църквите заедно с безценни книги и ръкописи, а някои църкви били обърнати в джамии.
На 10 август патриарх Луи Сако, живеещият в Ирак водач на Халдейската католическа църква, чрез католическата благотворителна организация излезе с изявление, озаглавено „Помощ за Църквата в нужда.” В него той предупреждава, че иракските християни „са изправени пред катастрофа и пред опасността от реален геноцид.” Според архиепископа, около 70 хиляди прогонени християни са пристигнали в Анкауа, Арбил. Някои от тях са се подслонили при роднини, други са напълнили църквите и манастирите, но много повече са онези, които спят на улицата и по равините през тези изключително горещи летни дни и нощи. Положението им е отчайващо. Други 60 хиляди християни са пристигнали в Дохук, град на около 80 км. от Мосул, и „тяхното положение,” казва архиепископът, „е дори по лошо от това на живеещите в Арбил.” Други християни отишли в Киркук, Сюлеймания и Багдат. „Църквите предлагат всякаква помощ, която е по силите им.”
Архиепископ Сако съобщава, че всички църкви от Мосул чак до границата с Кюрдистан са изоставени и осквернени. „Това е ужасно бедствие,” казва той, като се оплаква, че САЩ са заинтересовани само от защитаване на Арбил, а не на християните в цяла Ниневия, които са изправени пред геноцид (както и въобще християните в цялата територия на „халифата”). През нощта на четвъртъка 7 август въздушните удари на САЩ принудиха силите на ИДИЛ да започнат изтегляне. Помощта на САЩ в този конфликт ще бъде „ограничена” – тя ще се ограничи само до защита на американските военослужещи и граждани и на американските интереси. САЩ, Турция и Иран искат да помогнат на кюрдите само за да обуздаят силите на ИДИЛ, но няма да позволят на кюрдите да обявят независимост. Архиепископ Сако се оплаква: „Твърде депресираща е вече потвърдената новина, че ужасното положение ще продължи, докато иракските сили за сигурност решат да наченат борба, заедно с пешмергите (кюрдските сили), срещу бойците на ИДИЛ. Засега няма никаква стратегия за прекратяване на прехвърлянето на нови бойци на ИДИЛ и доставянето на нови ресурси за тези ислямски терористи.”
А иракските сили за сигурност едва ли скоро ще наченат война срещу терористите на Север. Новоизбраният иракски парламент не можа да избере премиер-министър, но повечето парламентаристи са съгласни, че досегашният премиер ал-Малики – който играеше поляризираща роля – не трябва да оглави новото правителство. Това даде основание на президента да се опита да разреши правителствената криза. Иракската конституция позволява на президента да назначи избрания от най-големия парламентарен блок кандидат за премиер да състави ново правителство. На 11 август иракският президент Фуад Масум обяви, че е одобрил кандидатурата на Хайдер Абади за премиер министър. Ал-Малики веднага се противопостави, като настоя, че е негово конституционно право да бъде избран за трети мандат, основавайки се на факта, че той е водач на най-голямата партия от най-големия парламентарен блок. Ал-Малики отказа да си подаде оставката и по този начин мобилизира военните, които по време на осемгодишния му мандат като премиер бяха назначавани от него повече като знак за лоялност, отколкото заради техните качества. И тъй, Багдат продължава да се мотае, докато Ирак гори.
