Публикувано на: 9 март 2017
Новина на Брита Милованцева
Както се съобщава в статия от Оливия Джаксън, „на международния ден на жената 8 март може да намерите различни статистики, но не и такава, посочваща, че 83% от жените по света изповядват някаква религия.
Проучване на християнския статистически център Pew Research посочва, че в допитване, направено в 84 страни, където е зададен въпросът „колко често се молите,“ в половината от тези държави жените са по-голямата част от населението, която редовно се моли всеки ден.
Но не толкова често се съобщава фактът, че същите тези жени са обект на двойна дискриминация – заради това, че са жени и заради вярата си.
Преди година по време на конференция, която специално се занима с този проблем, бе оповестено, че все по-често жените са обект на насилия като целенасочена политика, целяща да унищожи вярата и идентичността им. Това не е нещо ново, жените са били обект на систематични насилия, независимо дали това става по време на военни конфликти или в мирно време в самите общини, от хилядолетия насам.
Жените са подложени на сексуални насилия, принудителна бременност, проституция, насилствено сключване на брак и налагането на правила, определящи как да живеят. Резултатът от тези насилия е ясен: жените, които са изпитали такива насилия остават наранени, травматизирани и посрамени и дори могат да бъдат прогонени от собствените им общности.
В последната засега война в Централноафриканската република жените са обект на преследване заради вярата си и заради простия факт, че са жени. Членове на Ислямска държава отвличат немалко жени-християнки и жени от племето на язидите, същото се върши и от „Боко Харам“ по отношение на християните. Малцина са жените, които са били подлагани на насилие и са намирали някаква справедливост за себе си.
По време на война хаосът не позволява престъпниците да бъдат преследвани от закона, а след приключването на войната жените също не търсят справедливост поради срама, травмите, страх от отмъщение и невъзможността да се обърнат към съдилищата; това става дори в страните, където е налице политическа воля за наказване на престъпниците.
Често местните закони не са адекватни на ситуацията, а международните съдилища, макар и ценни за всяка страна и всяко законодателство, трудно могат да бъдат достигнати и често минават години, преди престъпниците да бъдат преследвани от законите. Например, до септември 2016 година международният трибунал за престъпленията в бивша Югославия е успял да осъди само 32 човека за сексуалните насилия по време на конфликта.
Хуманитарните закони обикновено не разглеждат случаите на насилия срещу жени със същата сериозност, с каквато се разглеждат случаите на мъжете. Женевската конвенция назовава сексуалното насилие „уронване на достойнството на личността,“ вместо да го определи като насилствено престъпление.
В Пакистан индуистки и християнски общини съобщават, че момичетата са отвличани и принуждавани да се обърнат към исляма и да се омъжат за мюсюлмани.
Независимо, че съществуват закони, осъждащи насилственото обръщане в друга вяра и брак на непълнолетни, малцина са момичетата, които се завръщат обратно в къщи: повечето семейства са твърде бедни или пък не са достатъчно образовани, за да потърсят правна помощ.
Джаксън посочва, че от 1999 година насам все пак е постигнат някакъв прогрес от страна на международните закони, и въпреки това в много страни продължават да съществуват неадекватни закони или пък такива, които на практика не могат да бъдат приложени и всичко това пречи за справедливо разрешаване на случаите на преследвания и на извършени престъпления.