Публикувано на: 12 юли 2013
Собствени новини на „Врата на Надеждата”
Както предава „Форум 18,” новата юриспруденция на конституционния съд позволява по-голямо необосновано вмешателство и контрол върху свободата на религията и вярванията. В нея се потвърждават съществуващите ограничения върху недържавните организации и върху отделните личности, които предлагат религиозно обучение извън обществената образователна система.
Решението на конституционния съд не оправдава очакванията на религиозните общини, които са заложени в новата конституция. Въпросът е дали това решение не отразява новата партийна политика на Партията на справедливостта и развитието (ПСР).
През април правителството на ПСР обяви новата си интерпретация на лаиклика (турския секуларизъм). Тя преди всичко подчертава склонността на конституционния съд да утвърди съществуващата намеса на държавата и ограниченията върху правото на изразяване на религиозни или други верски убеждения, например подготовката на религиозни водачи. На второ място тя подчертава интерпретациите на конституционния съд за даване право на държавата да осигурява религиозни услуги на гражданите, което пък неминуемо води до утвърждаване на държавното виждане за исляма.
В политическите си изявления ПСР подчертаваше спазването на свободата на религия или други вярвания. Но партията трябва да установи и юридическата рамка, която да кореспондира с член 9 на Европейската конвенция за човешките права и фундаменталните свободи (той се отнася до свобода на мисълта, съвестта и религията).
В сегашната конституция от 1982 година „турският секуларизъм” е особено защитен. Начинът, по който „секуларизмът” се интерпретира в Турция, е от огромно значение за съществуването на (и за вмешателството в) правото на свобода на религията и вярванията в страната. Той на практика означава зорък държавен надзор върху упражняването на свобода на религията и вярванията, включително забраната религиозните общности да придобият независим юридически статут.
В едно решение от 1971 година конституционният съд разглеждаше турския секуларизъм като даване на статут на служителите на турския Дианет (президентството по религиозните дела) и имамите на граждански служители, т.е. заплатите им да идват от данъците на всички турски граждани, независимо от религиозните им или нерелигиозните им вярвания. Въпреки това този секуларизъм позволи на Турция да защитава правото на промяна на религията или вярата, макар че мнозина биха сметнали подобно деяние за противоречащо на ислямския религиозен закон.
Дианетът е държавен орган, който се отчита за дейността си пред офиса на премиер-министъра. Той подкрепя само сунитския ханафитски ислям и упражнява монопол върху значителна част от дейностите на мюсюлманите, включително администрирането на всички джамии в страната и назначаването на имамите. Огромната държавна финансова и институционална подкрепа на Дианета, както и на неговите дейности (включително пристрастията, проявявани към някои мюсюлмански и немюсюлмански вярвания), допринасят за трудностите, които хората в Турция изпитват при упражняване на свободата на религията и вярванията.
Нов „турски секуларизъм ли?”
Новата теория на конституционния съд за лаиклика донякъде прилича на подобрение на старата идея за турския секуларизъм. Според нея „държавата не може да се намесва в предпочитанията на личността и съответния на това начин на живот: тези предпочитания се намират под закрилата на държавата.” По-нататък се казва, че една от целите на секуларната държава (т.е. държава без религия) е да установи политически ред, при който се зачита и подкрепя разнообразието в обществото и така гражданите от различни религии могат да живеят съвместно в мир. Секуларизмът, според конституционния съд, осигурява неутралност на държавата по отношение на религиите и вярванията.
Съдът заключава, че държавата трябва да предприеме нужните мерки и да осигури такава обстановка, в която да може напълно да се реализира свободата на религията и вярванията. Това означава, твърди този съд, че държавата ще се въздържа от намеса в свободата на религията и вярванията на отделните граждани, освен ако положението не изисква подобна намеса. Това означава също така, че държавата трябва да премахне препятствията, които стоят пред осъществяването на свобода на религията и вярванията.
Но практическото прилагане на тези идеи от страна на конституционния съд е повече от разочароващо.
Решението на този съд от април 2013 година оправдава съществуващата преференция, която се отдава на исляма, като се твърди, че „още от самото начало принципите на секуларизма в Турция, както на ниво конституция, така и на ниво практическо приложение,” не изключва институционалните отношения между държавата и исляма като религия. Макар конституцията да не споменава изрично никоя религия, „тя предвижда определени механизми, чрез които да се посрещнат някои нужди, такива като вярата, богослужението и образованието на онези, които принадлежат към религията на мнозинството.” Конституционният съд заключава, че конституцията схваща услугите на религията като социални нужди, които държавата има задължението да удовлетвори.
Като цитира конкретно закона за образователната реформа от 2012 година, конституционният съд разглежда въпроса дали преференциалното отношение към сунитския ислям не създава определена неравнопоставеност.
Наред с другите нови положения на закона за образователната реформа се отбелязва и въвеждането на СИП в прогимназиалната и гимназиалната училищна степен по изучаване на корана, на основите на религиозното познание (исляма) и на живота на пророка Мохамед. Този нов СИП начена от септември 2012 година и мнозина в Турция се оплакват, че прилагането му на практика не зачита правото на родителите и на децата на свобода на религията и вярванията.
Конституционният съд твърди, че преференциалното отношение към исляма в училищата не представлява никаква дискриминация. Той преди всичко твърди, че няма такова правило, което да не позволява на просветния министър да позволи преподаването на уроци за гражданите, принадлежащи към други религии, и на второ място, че положенията относно малцинствените религии, описани в Лозанския договор от 1923 година, са удовлетворителни и към сегашно време.
Виждането на конституционния съд за турското общество е поразително. Изглежда че съдът разглежда народа на Турция като съставен от две големи групи: принадлежащите към исляма на мнозинството, което се счита за монолитно, и немюсюлманските и етническите малцинства, упоменати в договора от Лозана.
Според конституционния съд държавата отговаря за ислямската дейност, а положенията на Лозанския договор покриват всичко останало.
Конституционният съд пренебрегва факта, че дори и на така наречените „лозанските малцинства” се отказва правото да учредяват частни образователни учреждения, където да се преподава тяхната религия, например в учреждения за подготовка на свещенослужители на съответната религия. Най-известният случай е насилственото затваряне през 1971 година на православната богословска семинария на остров Хайбелада (Халки).
Това означава, че държавата продължава да осъществява монопол върху въпроса за образованието по религия и вярвания – дали да има и ако има, какво да бъде то; тя също има монопол и върху начина на преподаване в образователните учреждения.
На 24 април главният съдия на конституционния съд Хасим Килик дори обяви, че взетото решение допринесло „за положителна промяна, а по този начин и за разбирането за секуларизма, което е по-либерално и предполага по-голяма свобода.”
Както отбелязва Керем Пармак от университета в Анкара в становището си, публикувано от „Бианет” на 24 април, „след като старият конституционен съд отиде твърде далеч и изключи религията от обществения живот, а новият конституционен съд, като нарече ‘положително задължение’ осигуряването на религиозно образование, отиде твърде далеч и постави религията в центъра на закона, то последиците от подобен подход трудно могат да се предвидят.”
