Нахмех организира вечерни молитви на 26 септември 2014 г.

Публикувано на: 6 август 2014

Дан Удинг

Бойзи, Айдахо, САЩ: ASSIST News Service. Когато през 2002 г. привлекателната Нахмех изрече думите „в добри и в лоши дни” и се омъжи за привлекателния Саид Абедини, който тогава бе неустрашимият водач на движението на домашните църкви в Иран, тя никога не би си помислила, че години след това тя ще бъде в центъра на световната сцена, борейки се за свободата на съпруга си и освобождаването му от един от най-ужасяващите ирански затвори.

Сряда, 6 август 2014 г. Първоначално тази сватба изглеждаше като небесно преживяване. Нахмех е родена в Иран, но се премести със семейството си да живее в Съединените Щати в търсенето на „американската мечта.” При едно от посещенията на родината си тя срещна своя бъдещ съпруг, с който се ожениха в присъствието на 600 човека в една църква в Техеран.

После те се преместиха да живеят в Бойзи, щат Айдахо, където им се родиха и двете им деца. Но няколко години по-късно нещата съвършено се объркаха, когато Саид се върна в Иран, за да уреди окончателно документите на новото сиропиталище, което двамата с Нахмех планираха да изградят.

Властите арестуваха Саид и на 27 януари 2013 г. съдията го осъди на осем години затвор по обвинение в „подкопаване на иранското правителство чрез създаването на мрежа от християнски домашни църкви и … опити да отклони иранската младеж от исляма.”

Свидетелствата по обвинението срещу Саид се основаваха главно върху дейността му от началото на 2000 г. Първоначално властите планираха Саид да излежи присъдата си в печално известния затвор Евин в Техеран, но в началото на ноември 2013 г. той неочаквано бе прехвърлен в затвора Раджай Шахр в град Карадж, който е препълнен с престъпници с тежки присъди и чиито условия са още по-ужасни, понякога опасни дори за живота на затворниците. Властите го прехвърлиха в друг затвор, за да разрешат проблема – привличане към Христос на немалко затворници в Евин.

Навярно по-лесно би било за Нахмех да прекърши ръце и да потъне в отчаяние, но тя стори тъкмо обратното: още от арестуването на Саид невероятната му съпруга се оказа начело на международна борба за освобождаване на съпруга си и връщането му в къщи в Съединените Щати при нея и при двете им малки деца.

Тя е страстна защитничка на правата на хората, както можах да разбера по време на неотдавнашното ми интервю с нея за радиопредаването ми „Първа страница.” Наченах интервюто с нея с въпроса как тя и Саид са се срещнали за пръв път.

Тя отговори: „Всъщност аз се преместих да живея в Щатите още когато бях на девет години. Родена съм в Иран и там съм отгледана, но след пристигането ми в Щатите почувствах, че съм спасена чрез вярата. Скоро след пристигането ни моят брат-близнак имаше видение – той видя Иисус – и той ми разказа за видението си. Брат ми бе толкова развълнуван от него и от обръщението на живота му към Христа, че и аз заедно с него приех Христос. По това време ни бе трудно, тъй като се преместихме в Калифорния и се опитвахме да намерим някой, който да ни каже нещо повече за това кой е Иисус. Накрая срещнахме хора, които ни разказаха за Него, дадоха ни библия и ни посочиха как можем да станем Христови последователи.”

„По рождение и възпитание сме мюсюлмани и затова когато родителите ни откриха, че сме се обърнали към християнството, те силно се ядосаха. Взеха ни библията, която ни бе дадена даром, и заплашиха, че ще ни върнат в Иран, където по това време се водеше война с Ирак. Роднините ни твърдяха, че е по-добре да се върнем в Иран дори и по време на войната, и да загинем в родината си, отколкото да приемем западната култура.”

„Но както и да е, един от чичовците ни си намери работа в щата Айдахо и веднъж каза на родителите ни: „Защо не се преместим в Айдахо и там ще можете да промиете мозъците на децата си.” Ето как се оказахме тук в този щат, където живея вече почти 30 години. Това е мястото, където и родителите ми се кръстиха 12 години след моето кръщение. Тъкмо в Айдахо те откриха Господа.”

Нахмех каза, че първоначално родителите й не й позволявали да ходи на църква, но в колежа тя се включила в група, наречена „многокултурна колежанска група.” Тя продължава: „В нея за пръв път усетих какво означава братство и християнско събрание. След завършването на колежа започнах редовно да ходя на църква, а в момента посещавам параклиса „Голгота” в Бойзи.”

След това Нахмех ми каза, че след завършването на колежа тя почувствала „призив от Бога” да посети Иран, което и сторила през 2001 г. непосредствено след терористичното нападение срещу Съединените Щати от 11 септември. За пръв път тя срещнала Саид година по-късно.

„Първоначално ме бе обхванал силен страх и непрекъснато бях под напрежение, защото не знаех дали властите нямаше да разберат, че съм християнка. Затова бях изключително предпазлива,” каза тя. „Не показвах вярата си на много хора, но все пак на около 40 или 50 мои роднини им показвах, че съм християнка. Този факт доведе до обстоятелството, че петима мои роднини се обърнаха към Господа и аз започнах малък библейски курс с пет човека, като си мислех, че това е всичко, което мога да направя.”

„По това време вече бях проповядвала разкази от евангелието на всеки, когото познавах и бях готова да се върна в САЩ, където да продължавам да изживявам американската мечта, да продължа образованието си и да спечеля малко пари.”

„Тъкмо по времето, когато се канех да тръгвам за Щатите, отидох в една църква. Това бе църква, която се наблюдаваше от правителството, но която досега все избягвах, защото не исках властите да ме забележат и да открият, че съм християнка и че осъществявам християнски дейности. Но тъй като знаех, че и тъй вече напусках Иран и вероятно нямаше да се върна повече в родината си, отидох на една служба, защото тя се провеждаше в истинска сграда, а не в нелегално помещение. И там за пръв път срещнах Саид; тогава бях на 25 години.”

Нахмех каза, че някои нейни братовчеди бяха приели Христос и семействата им силно ги притесняваха поради това, ето защо тя започнала да моли Господа да й посочи някого, който би могъл да продължи да ги утвърждава в християнството след нейното напускане на страната.

„Това бяха три братовчедки и двама братовчеди, все млади хора. И тъй, аз тръгнах за църква, молейки Господа да ми посочи някого, с когото бих могла да свържа петимата ми роднини. Църквата принадлежеше към християнските общини, наречени „Божие събрание,” тя бе в Техеран и бе препълнена с християни (но оттогава насам тя е затворена от властите). Тъкмо в нея забелязах този страстен християнин на име Саид, който с цялото си същество славеше Бога по време на службата. Това негово поведение силно ме привлече към него.”

„Никой дотогава не бе ме привличал по какъвто и да е начин и тук в тази църква за пръв път някой привлече вниманието ми. След приключването на службата се приближих до него и му казах: „Виждам, че си убеден християнин и зная, че ще можеш да ръководиш роднините ми по пътя на християнството. Би ли могъл да направиш това?” Той просто отговори: „Добре.” Тогава не знаех, че той посещаваше библейски курсове и че бе пастор на нелегална домашна църква.”

„Тръгнах си от Иран и предадох в ръцете на Саид ръководството на петимата ми братовчеди и на петимата човека, които се обърнаха към Христа по време на едногодишния ми престой в родината, след което се завърнах в Съединените Щати. След известно време един от братовчедите ми пишеше имейли и ми казваше: „О, Нахмех, този мъж е изключителен. В него се чувства Божието присъствие.” И тъй аз продължавах да следя новините от Иран, а в един от имейлите Саид се оприличаваше на апостол Павел в библейски времена.”

„И тъй, започнах да опознавам Саид чрез имейлите на братовчед си, който бе възхитен от него и който вече нямаше съмнения относно християнската си вяра. Убежденията му вече бяха твърди, а в един имейл той дори писа: „Веднъж Саид се молеше за мен и аз усетих Божието присъствие и бях изпълнен със Светия Дух.”

След завръщането си в Америка Нахмех продължаваше да мисли за този изключителен млад мъж; тя каза, че усетила, че „има нещо особено в него,” което я накарало отново да пожелае да се върне в Иран. Затова не е за учудване, че тя отново казала на родителите си, че иска да замине за Иран, от което те много се разстроили, но тя продължавала твърдо да следва своя план и само след няколко месечен престой в САЩ тя вече била в самолета, който я отвел в Иран в началото на 2003 г., където тя се срещнала с братовчед си и със Саид.

„Братовчед ми вече бе член на нелегалната домашна църква на Саид, а самият Саид ми каза, че мнозина от членовете на тази църква са момичета. Той ме попита: „Не може ли заедно с теб да служим на Бога тук? Ти ще ми помагаш с момичетата.” Съгласих се и оттогава насетне започнахме нашето служение. В края на краищата и двамата осъзнахме, че Господ ни е събрал с някаква по-голяма цел от служението, и накрая през 2004 г. ние се оженихме.”

„Сватбата ни бе като чудо. Тържеството се проведе на 30 юни 2004 г. Въпросът е в това, че Саид никога не е бил член на легална църква, макар той да посещаваше църквата, където го срещнах за пръв път. Той посещаваше библейски курсове и иранското правителство знаеше това. Домашната църква, която той начена, бе организирана по поръчение на библейското училище, в което той учеше, а иранското правителство по това време знаеше всичко за тези дейности и ги позволяваше, защото християнството тогава не бе заплаха за страната. Тогавашният президент Мохамед Хатами позволяваше на християните да изповядват вярата си.”

„Ето защо Саид никога не е скривал особено вярата си от властите. Затова преди самата сватба той отиде в правителствената служба и каза на служителите, че желае да сключи християнски брак. Помислих си, че не може да има нещо по-откачено от тази негова постъпка, защото аз винаги бях предпазлива и внимавах да не показвам вярата си. А Саид действаше тъкмо обратно – той говореше за вярата си, ходеше по улиците и евангелизираше, проповядваше за Христос и раздаваше библии. Двамата с него бяхме толкова различни.”

„Властите се съгласиха с искането ни и дори признаха християнското ни обръщение. В действителност, в брачното ни свидетелство се казва „обърнали се в християнството” и поради това когато Саид бе обвинен, те не го определиха като „отстъпник от вярата”, тъй като брачното свидетелство доказваше, че обръщението ни в християнство е одобрено от властта.

„Сватбата ни бе чудесна, защото тържеството се проведе в главната църква на „Божие събрание” в Техеран, намираща се пред вратите на техеранската университетска джамия, която е най-голямата в столицата. Очаквах, че ще дойдат около тридесетина човека, но вместо това дойдоха около 600 свидетели на сватбата. Саид гледаше на събитието като на евангелски кръстоносен поход и раздаваше стотици покани. Предварително бяхме подготвили сватбарски ленти с изрисувана библия върху тях, а също така имахме и филмът „Иисус” на диск, който бе красиво увит и даван на онези, които желаеха да го гледат; по този начин раздадохме 300 диска с филма. Твърде бързо раздадохме всичко.”

„Саид стоеше по средата и проповядваше, а когато се прибрахме в къщи, аз му се развиках и плаках, като му казвах: „Не можа ли поне един ден да не работиш нищо? Не можахме ли да имаме нормална сватба, защо и тя трябваше да бъде поредния ден на служение?” Но сега, връщайки се в спомените си назад, разбирам, че бе истинско благословение за нас да имаме сватба, на която всичко бе съсредоточено върху Христос и мнозина узнаха за Него по време на тържеството. Ето тъй започна съвместният ни живот.”

Нахмех каза, че малко след като те се оженили Махмуд Ахмединеджад станал президент и положението на християните драстично се променило.

Тя каза: „Мнозина от членовете на домашната ни църква бяха арестувани, а един път и Саид бе отведен в съда и разпитван. Макар положението да не беше толкова сериозно, ние забелязахме, че вече се намираме „под радара” на властта и оставането ни в Иран означаваше да се застраши живота и дейността на домашните църкви.”

„По това време броят на християните бе нараснал на хиляди вярващи в 30 града из цял Иран, а когато срещнах Саид вярващите бяха само стотина, след което те вече станаха хиляди. За пръв път срещнах Саид в Техеран през 2002 година, а към 2005 година, когато напуснахме страната, в над 30 града бяхме организирали домашни църкви. И затова властта ни забеляза и накрая трябваше да напуснем Иран, само и само да предпазим домашните църкви, тъй като ако продължавахме да ги посещаваме, това би ги изправило пред голяма опасност.”

„Ето как ние със Саид се преместихме в Щатите. Напуснахме Иран през 2005 година, след това се родиха децата ни. През 2006 година се роди дъщеря ни Ребека, а след това през 2008 година се роди синът ни Яков.”

Макар семейство Абедени да се бе установило в Бойзи, те не преставаха да мислят и да се молят за християните в Иран.

„През 2009 година по време на изборите имаше вълнения в Иран, а Ахмединеджад бе преизбран,” спомня си Нахмех. „По улиците имаше безредици и се говореше за избухването на революция, затова ние със Саид си мислехме, че иранското правителство изглежда не се интересува твърде много от християните поради далеч по-сериозните политически проблеми, с които трябваше да се справя.”

„Саид не бе виждал роднините си от почти четири години, а през това време ни се родиха и деца,” казва Нахмех. „Бяхме спестили пари и един път заминахме, тъй че родителите му можаха да видят внуците си. И все пак Саид много искаше да се върне обратно в Иран и да посети роднините си – родителите си, братята и сестрите си. Иран му липсваше. Струваше ни се, че правителството вече не преследва християните и че нещата са се поуталожили, пък и ние вече не се занимавахме с домашните църкви. Ето защо през 2009 година ние се върнахме в Иран, а когато се канехме да си тръгнем, Саид бе арестуван. Те не го изпратиха в затвора, но го разпитваха. Тъкмо по това време Саид и иранското правителство стигнаха до някаква договореност: тогава службите по разузнаването се занимаваха с дейността на християните.”

„Те му казаха, че тъй като през последните няколко години не се е занимавал с организирането на домашни църкви, ако обещае повече да не начева нова домашна църква и да поддържа връзки с нея, той може да се върне в Иран и да види роднините си. Тогава Саид каза: „Е да, но аз искам да служа на иранския народ.” Тогава от службата по разузнаването му казаха: „Ми добре, защо не наченеш някаква хуманитарна инициатива? Защо не построиш сиропиталище или да направиш нещо за бедните?” Това бе причината ние със Саид да започнем планове за изграждането на дом за сираци.”

„По това време не вършехме някакви дейности на служение, пък и нямахме пари. Нямахме план за набиране на средства, но знаехме, че бащата на Саид притежаваше земя и сграда някъде в северен Иран. Можехме да направим някои дребни подобрения на сградата и да започнем да приемаме сираци в нея. От 2009 година нататък Саид пътува повече от десет пъти до Иран с цел да подготви нещата за сиропиталището.”

„През 2011 година аз и децата също пътувахме с него за Иран, тъй като мислехме, че организирането на сиропиталището вече е към края си. Преди всичко трябваше да се приключи с документацията. И тъй, заминахме за Иран през 2011 г., но цялата процедура се проточи толкова дълго, че през 2012 г. Саид отново ни върна заедно с децата в Щатите. През юни 2012 г. тъй замина за Иран, за да приключи някои дела по сиропиталището и повече не се завърна в къщи. При това му пътуване в Иран той бе арестуван и пратен в затвора.”

„Да не би някой да го е предал или издал?” попитах аз.

„Не,” каза Нахмех. „Но аз се обръщах към Бога с въпроса: „Защо властите му сториха това?” Спомням си случай, когато в Иран срещу нас бяха насочени дулата на оръжия – това беше, когато ние се занимавахме с домашните църкви. Казваха ни, че трябва да бъдем убити или арестувани. Чрез оръжие те се опитваха да ни откажат от вярата ни, но ние никога не се поколебахме.”

„Дори и по време на сватбата си мислех, че ще ни арестуват, тъй като служителите на Революционната гвардия бяха навсякъде и лесно можеха да ни арестуват. Ето защо се чудя защо Саид бе арестуван тъкмо тогава, когато той не бе сторил нищо и когато той работеше съвместно с иранското правителство.”

„Те знаеха миналото му и дейността му с домашните църкви. Божият отговор към мен бе: „Вярата се изпитва тъкмо в подобно време на трудности. Аз Самият избрах това време, това се случва поради някаква причина, поради някаква цел и заради Моята слава.” Затова вярвам, че арестуването му има духовен смисъл.

„След като властите арестуваха Саид, настъпи някаква промяна в отношението на властта към религиозните малцинства, особено към християните, тъй като броят на хората в Иран, които узнаха за Иисус, се увеличи твърде много.”

„Службата по разузнаването вече не се занимаваше с християните – техните дела бяха прехвърлени към Революционната гвардия, която от немалко държави се счита за терористична групировка. По този начин положението на християните бе в ръцете на твърдолинейните. Поради това аз съм твърдо убедена, че това е причината Саид да бъде арестуван и църквата, в която сключихме брак, да бъде затворена, преди всичко заради това, че богослуженията в нея се извършваха на фарси – езика на персийците. А властта не искаше хората да чуят за Христос на родния си език. Ето това е отговорът на моите въпроси, според както аз мисля.”

Нахмех продължи да разказва за шокиращото отношение към съпруга й след хвърлянето му в затвора.

„Положението му най-често бе твърде лошо, понякога по-добро, но твърде рядко,” казва тя. „Той бе жестоко бит през първите няколко месеца от арестуването му – от септември 2012 г. до януари 2013 г. Бе разпитван и бит и бе държан в отделна килия. Това бе ужасно време. Тъкмо по това време започнаха вътрешните му кръвоизливи и другите здравни проблеми.”

„Още отначало те му казваха, че ако се откаже от вярата си и се върне към исляма, ще го освободят. Казваха му: „Ти изврати немалко наши млади хора. Ние ги арестувахме, но каквото и да им правим, те не желаят да се върнат към исляма.” Ето каква беше целта им: те искаха да използват Саид като пример на отстъпник, като човек, който е водач на движение, а те искаха от него да каже, че християнството е празна работа и че той отново е мюсюлманин.”

„Но понеже не можаха да го накарат да се откаже от вярата си, те го биеха и изтезаваха. А когато разбраха, че той няма вече да се върне към исляма, те накрая, през януари 2013 година, го осъдиха на осем години затвор. Казаха, че събирането на християни на едно място „подкопава националната сигурност на Иран.” Ето защо обвинението срещу него е политическо.”

„Докато беше в затвора Евин той не само не се отрече от вярата си, но поведе към Христос немалко затворници, затова го и прехвърлиха в затвора Раджай Шахр, откъдето често го откарваха в болница заради вътрешните кръвоизливи.”

Сетне Нахмех разказа как двете им малки деца преживяват изключително тежко положението, в което е изпаднало семейството.

„Особено трудно им беше, когато Саид за пръв път бе поставен под домашен арест през юли 2012 г. и когато те все пак можеха да говорят с него чрез Скайп,” казва Нахмех. А когато по-късно през септември той бе изпратен в затвора, децата ми бяха направо съкрушени. Те не знаеха какво се бе случило и продължаваха да питат „Защо татко не иска повече да ни види?” По-рано той можеше да им се обади сутрин и да им каже „Добро утро! Искам само да чуя гласа ви.” Или пък нощно време им се обаждаше по Скайп и им четеше разкази от библията и така прекарваше известно време с тях.”

„Но изведнъж всичко това се прекрати. Един ден синът ми идва при мен, плачейки, и ме пита: „Защо татко вече не ни обича? Защо не иска вече да чуе гласа ни?” Това напълно ме съкруши, защото зная колко много Саид обича децата ни. След този случай разбрах, че трябва да им кажа истината. Затова ги сложих да седнат и им обясних, че той е в затвора, където няма телефон или Скайп. Казах им: „Татко ви обича най-много от всичко на света и няма нищо друго, което той да желае повече, от това да бъде с вас.” Ето тъй ги убедих колко много той ги обича.”

„Особено трудно бе на Саид, когато родителите му го посетиха един ден и му показаха снимки на децата, които растат с всеки изминал ден и които се канят да празнуват рождения си ден: дъщеря ни беше на пет години, а сега вече става на осем – това е все време, през което тя пораства без него. Родителите на Саид казват, че той само плаче, като гледа как децата му израстват без него. Ето това е най-трудната част от цялата битка.”

„Иранското правителство му казва: „Можеш да отидеш при децата си и да живееш с тях, да се радваш като ги гледаш как порастват – само се откажи от вярата си.” Той обаче никога няма да направи това и не само няма да се откаже от нея, но я изповядва и в затвора.”

А сега Нахмех организира вечерна молитва на 26 септември 2014 г., което съвпада с втората годишнина от арестуването му. Който желае може да подпише и петиция от негово име тук.

Нахмех заключава, като казва: „Засега към нашия апел са се присъединили почти 200 града в САЩ и повече от десет страни по целия свят. Вярвам в силата на молитвата за Саид. Чудесно би било, ако всеки се присъедини към вечерната молитва.”

Видео с Нахмех, която разказва за вечерната молитва, можете да видите тук.

Това предаване ще бъде излъчено в неделя 10 август от 14.00 ч. (Тихоокеанско време) по радио мрежата KWVE (www.kwve.com).

Бележка: Благодарен съм на Робин Фрост за транскрипцията на интервюто и представянето му в писмена форма.