Публикувано на: 14 август 2015
„Наблюдение на човешките права“
На 15 април 1945 година корейският полуостров бе разделен по 38-я паралел, като Русия и Япония временно трябваше да администрират Севера, а Съединените Щати – Юга. Това произволно разделение на Корея отпреди 70 години даде като резултат две абсолютно различни половини на този полуостров – едната безбожна, а другата, бихме могли да кажем – твърде набожна.
Първите християнски мисионери от началото на 18 век донесоха християнството, но днес мисионерите виждат две съвсем различни Кореи – Северната и Южната: в първата цари режим, който хвърля в затворите, изтезава и убива хора заради вярата им, а във втората процъфтяват едни от най-големите църкви в света, които изпращат мисионери по цял свят – на второ място по брой на мисионерите след Съединените Щати.
Но какво да кажем за Корея отпреди разделението? Богатата християнска история на Севера е факт, който и днес ни учудва. В началото на 20 век Пхенян бе известен като „Йерусалим на Изтока,“ където изобилие от кръстове се виждали на хоризонта. За разлика от днешно време, Северът винаги е бил по-открит и по-толерантен от традиционно селскостопанския Юг, залят от оризовите водни плантации. Намирайки се на границата с останалата част на азиатския континент, Северът бе място на оживена търговия и културни връзки с Китай и Манджурия.
Младите американски мисионери, които пристигнали тук през 80-те години на 19 век, имали голям успех, особено чрез подхода им на „тристранна мисия“ – евангелизация, образование и здравни грижи. Те построили църкви, училища и болници, а използвали също така и наскоро преведената на корейски език Библия. Десетилетията на мисионерска дейност отбелязали своята кулминация по време на Великото пхенянско възраждане от 1907 година, когато фокусът бил върху обществената молитва и изповедта, включително покаяние за омраза към другите, дори към японците, които продължавали да окупират града от 1904 година. Масовите обръщения в християнство означавали, че църквите никнели навсякъде из страната.
Но японското властване на полуострова между 1910 и 1945 година бе мрачно време, будизмът и конфуцианството страдали най-много, но страдала и Църквата. След края на Втората световна война и разделението на полуострова през 1945 година, Северът започна да напада Църквата. През 1948 година официално е обявено създаването на Народно-демократична република Корея и с това се начена неотклонното преследване на християните и унищожаването на християнството от националното съзнание на народа, особено по време на властването на Ким Ир Сен. Много християни по онова време успели да избягат от сталиновата утопия и се преселили в Южна Корея.
След Корейската война от 1950-1953 г. е забранена всякаква форма на християнско богослужение и оцелелите християни са принудени да изповядват вярата си в подземията.
Северна Корея днес е атеистична и тоталитарна държава и въпреки това мисионерската дейност все още не е замряла и се осъществява по североизточната граница с Китай. Според мнението на политическия анализатор и изследовател Андрей Ланков, режимът „си умира от страх от християнството“ и се опасява, че то може да се разпространи, както това се случи в Южна Корея, и че може да се превърне в алтернативна сила и идеология. Свидетелството, че подземната Църква в катакомбите преуспява и че християните са готови на мъчения и саможертва, на затвор и на трудови лагери, подсказва, че режимът наистина има от какво да се страхува.
Почти една трета от населението на Южна Корея днес са християни. Този феноменален ръст (от едва 2% отпреди Корейската война) може да се обясни отчасти със социални и икономически фактори. Петдесетте години на 20 век са мрачно време за Корея, особено имайки предвид последиците от войната. Нацията по това време усещаше, че страната трябва бързо да бъде възстановена, а в дейността си различните протестантски мисионерски организации подтикваха населението към упорит труд, ако искат да постигнат успех. Други пък видяха в успеха на Южна Корея Божието благословение. Връзките на корейските църкви с тези от Щатите като че отговаряха на стремежите на корейците за модерно развитие, но ръстът на тези църкви си има и свои автентични духовни корени.
Преди войната, във времената на окупация и преследвания, мнозина християни преди зазоряване се изкачвали по планините около Сеул, за да се молят и да търсят Божие застъпничество за страната си. Тези планини получиха названието Планините на молитвата, а практиката на тези молитви продължава и до днес, но се организира в специално изградени молитвени центрове. Молитвата на корейците е напрегната и често могат да се чуят отделни молитвени вопли. Все още много църкви продължават традицията на тези ранни сутрешни молитви преди началото на работния ден, а също така нощните молитви в петък късно вечерта.
През 90-те години на 20 век, обаче, ръстът на християнството се забавя и някои аналитици считат, че причина за това може да е нарасналият жизнен стандарт и сравнителното задоволство от живота, но също така редицата скандали и препирни сред някои от големите църковни общини. Въпреки това упоритостта и високата трудоспособност на корейците, както и общинното им чувство, означават, че и днес корейската църква остава силна.
